Внучката на Пенчо Кубадински Мария е родена на 29 септември 1984 г. в София. Завършила е Първа частна английска гимназия във Владая, а в момента е петокурсничка по право в СУ "Св. Климент Охридски". Като внучка на именития си дядо Мария има контакти и с внуците на други наши изтъкнати партийни величия от близкото минало, с което тя се гордее.

- Коя беше най-близката ти приятелка от ония времена?
- Най-близка ми беше и все още е на Иван Пръмов внучката - Емилия. Ние с нея се познаваме, откакто сме се родили. Бащите ни са били първи приятели, дядовците и бабите също . По едно време с нея бяхме загубили връзка, защото тя отиде да живее в Атина като малка с майка си и баща си. Но когато станахме в седми клас, те се върнаха в България и дружбата ни продължи и пак станахме неразделни. Майка й Емилия и баща й Райчин Пръмов се бяха вече върнали в България. Те бяха в Гърция, защото майката на моята приятелка е треньор по фигурно пързаляне и известно време работи там и с нея беше цялото й семейство. Сега Еми в момента е в Германия и прави още една магистратура. Преди това пак беше в Гърция и там завърши "Връзки с обществеността" - по точно политически комуникации, после отиде в Мадрид и направи още една магистратура, а сега е в Мюнхен, където прави магистратура на тема "Устойчиво развитие на природните ресурси". Първоначално учихме в едно училище - "Васил Златарски" се казваше , то е частно и се намира във Владая - ЧХГ -то му казваме - Частна езикова хуманитарна гимназия. Там учихме заедно със наследника на Никола Вапцаров - Борис, с внука на Николай Гяуров - Мартин, също ми беше съученик и приятел, който сега е артист. Борко Вапцаров сега се е захванал със собствен бизнес нещо с джипове и т. н. Имам и една много интересна случка . Еми Пръмова се беше върнала от Гърция за няколко месеца и работеше в една гръцка компания тук. Тя трябваше да организира някакво мероприятие и аз отидох да й помагам. Събитието беше в Експоцентъра. Бяхме си окачили на реверите баджове с фамилиите, на които пишеше Кубадинска и Пръмова. Хората като минаваха започваха да ме питат за дядо ми, да гледат многозначително, а ние с Еми им казвахме - ами то тука е се е събрал целият ЦК на БКП. Освен с тях сега често контактувам с дъщеричката на Жени Живкова - Людмила. С нея ходим в центъра за йога, който е на леля ми. Тя освен практикуващ адвокат се занимава и с недвижими имоти е и преподавателка по йога.

- Откъде се появи желанието ти да следваш право?
- От леля ми Боряна, защото тя е юристка. Аз някъде от четвърти - пети клас бях решила, че ще уча право и това беше моята мечта. Просто не съм си представяла, че аз ще уча нещо друго освен право и сега вече съм пети курс.

- Имаш ли си приятел?
- За момента нямам.

- Пречи ли ти или ти помага името на фамилията Кубадински?
- Честно казано не съм почувствала да ми е тежала по един или друг начин фамилията. Напротив, винаги много съм се гордяла с фамилията си, но аз самата аз още нищо не съм постигнала, така че... Трябва да направя нещо, което да заслужава уважение.


Вярно е, че имаше един много неприятен случай, който никога няма да забравя. Започвах да взимам кандидатстудентски уроци по история. Учителят явно не ми знаеше фамилията, ние бяхме една група ученици и нещо стана въпрос за едно време, започнаха да го разпитват за времето на тоталитаризма и той се изцепи с някаква безумна глупост по адрес на Пенчо Кубадински. Аз не можах да разбера точно какво стана, но всички се вторачиха в мен. Пребледня ми пред очите, обаче се въздържах, замълчах си и просто, когато приключи урока, си написах на списъка фамилията следващия път да знае коя съм. Иначе хората като разберат фамилията ми са много учтиви, всеки ме пита за дядо ми, всеки казва добър човек беше, общителен , непосредствен, с чувство за хумор.

- Какво си спомняш за периода, в който се изнесохте от вилата в Бояна?
- Всъщност преди още да почине дядо ми след 1990 - 1991г. живяхме в Смолян под наем в квартала на племенницата на баба ми. Хазяйката беше много симпатична жена. За мен този период беше много хубав, защото Смолян е страхотен град, там природата е уникална. Дядо ни водеше с мой братовчед почти всеки ден на ски. След всяко успешно спускане той ни даваше по едно шоколадче и така ни стимулираше да се научим да караме ски. После като се върнахме в София, баба ми и дядо ми отидоха да живеят при леля ми, в апартамент, който е до нашия. По -късно той се разболя. Аз не знаех, че той е болен, защото по нищо не се издаваше, че има болки. Чак, когато го вкараха в болницата, вече разбрах, че е сериозно болен.

- Мария, скоро в интервю за нашия вестник баща ти Пламен Кубадински разказа интересни неща за твоя дядо, за това къде държи ловните трофеи. Ти заразена ли си с тази ловна страст?
- Особено интересно нещо , което се е запечатало в съзнанието ми, са ловните истории на моя дядо. Бях още много малка и отидохме в ловната база в Кричим. Разхождам се аз самичка и в един момент гледам в храстите нещо шава. Отидох да проверя какво шава и виждам един фазан - голям, красив и започвам да му се радвам. Чудя се аз какво е това животно и гледам мъжки фазан. В момента, в който започнах да го галя, той ми скочи на главата и започна да ми кълве очите.
Ужас! Беше ми изкълвал веждите, клепачите, кръв , а...аз рев до посиняване. Вечерта обаче си дойде от лов дядо ми и нали се сещате какво стана - изядохме този фазан.

- С какво най-вече помниш дядо си?
- Той беше с много богато въображение и всяка вечер обичаше да измисля и да разказва цяла серия истории. Дори и приказки беше измислил и всяка вечер разказваше по една. Обичаше много да чете книги. Когато пък сме ходили на поход в гората, често ни показваше кои листа например стават за ядене и кои не. Ако случайно се изгубиш, по какво да се ориентираш при екстремни ситуации. Аз съм единствената му внучка, защото леля ми Боряна няма деца. Много се обичахме с дядо ми. Негови приятели са ми казвали например, че като пътували веднъж с дядо за Хасково и той видял встрани от пътя полегнали класове жито. Веднага дядо ми започнал да се интересува на кого е нивата, за да каже на човека, че житото му е болно, че нещо в нивата не е наред и т. н.

- Ходила ли си с него на лов?
- Мен не са ме взимали на лов, защото съм била много малка. Когато дядо почина, бях едва на 11 години. Но доколкото знам, още преди да се ожени, дядо ми искал булката също да е ловец.
Ето защо баба ми Мария е ходела с него много често на лов. Но единствено сърнички да отстрелва и е било много мъчно, но ми е казвала :"Да знаеш глиганите как ги мразя!" И даже една зима тя отстреляла цели 36 глигана. Спомням си, че те ходеха на лов двамата с коне.

- Вие сте живели заедно във вилата в Бояна. Идваха ли ви често гости?
- Спомням си, че много често идваше един доста заможен турчин, който не помня как се казваше и идваше в България и отсядаше у нас. Те ходеха заедно на лов. Посрещахме го много добре, организираха се обеди за него. Веднъж обаче той беше дошъл с две ловни хрътки, които на мен ми се видяха много слаби и реших, че трябва да се нахранят. Тогава взех от манджата на баба ми и отидох да ги храня. На всички им стана лошо, като видяха как им давам от нашето ядене. Той идваше с кола и в нея си возеше и хрътките. Дядо ми не разрешаваше дивеч да се яде, каквото и да се убие, не е давал в къщи да се яде.

Едно интервю на Александрина Роканова
Снимки личен архив и Иван Григоров