Проф. Крикор Азарян е роден в Пловдив през 1934 г. В момента е режисьор в Театъра на българската армия. Бил е главен режисьор в Държавния сатиричен театър, режисьор в Народния театър и в Драматичния театър в Пловдив. Поставил е над 100 театрални постановки, между тях са "Дванадесета нощ", "Крал Лир", "Вишнева градина, "Буре барут", "Трамвай желание". Професорът е гостувал като режисьор в Русия, Полша, Сърбия, Македония , Германия. Бил е преподавател по актьорско майсторство във НАТФИЗ, но преди четири години не успя да спечели конкурса за водене на клас и обиден си отиде от учебното заведение. В момента обаче, въпреки здравословните проблеми, които има, той преподава в Нов български университет и поставя пиеси на сцената на Театъра на българската армия. Поводът да потърсим проф. Азарян е загрижеността за здравословното му състояние, която споделиха пред "ШОУ" негови колеги.

- Виждам, че работите твърде активно. Излекувахте ли се?
- То, моето заболяване няма лекуване.

- Някакъв тип левкемия ли е ?
- Не е левкемия, но е от този характер.

Правят ми химиотерапия!

Малко ми е неудобно, защото не искам да предизвиквам някакво съчувствие, но важното е, че това заболяване ми позволи да общувам с лекарите и още веднъж да се убедя, че въпреки всички неща, които сигурно са верни - за корупцията, за некомпетентни лекари, но искам да ви кажа, че има много достойни лекари, на които съм им благодарен. Факт е, че сега давам това интервю, че работя, това го дължа на лекарите. Не искам да изброявам имена, защото ще пропусна някого.

- Знам, че с Тодор Колев сте големи приятели и съседи по вили?
- Добре ,че ми задавате този въпрос, затова защото аз нямам вила. Но Тодор веднъж ми каза: "Майна, да знаеш, че и ти, и аз имаме вили и сме съседи". Писали са някъде, но това не е вярно.

- Пак мълвата говори, че сте били гаджета с Илка Зафирова?
- Бяхме много близки, тя също беше в младежката сцена, но гаджета не сме били. С Илка сме приятели, аз я чувствам много близка още от студентските години. Тя е играла в много мои представления, но

за мое искрено съжаление не сме били любовници.

Ами как, тя игра "Вълчицата", за нас беше недостижима.

- Сегашната ви съпруга се казва Валя, а коя беше първата ви съпруга?
- Първият ми брак беше несполучлив. Жена ми беше арменка и името и на български означаваше Зорница. С нея се познавахме още от ученическите ми години . Имам дъщеря от този брак. От втория брак имах син, който почина миналата година.

- От какво почина?
- О, дълга история, но една седмица преди да направи 20 години, почина.

- Казват също, че имате някакви конфликти с Васил Михайлов?
- Абсолютно никакви конфликти нямам. Васил е правил при мен едни от най-хубавите си роли. Никога няма да забравя , когато Анджей Вайда постави тук при нас "Смърта на Дантон" , за да опознае актьорския състав изгледа няколко представления . Той беше възхитен от неговата игра. Помня, че разпредели тогава главната роля на Дантон за Васил Михайлов. Въобще с Васко сме много близки. Аз го ценя и го обичам много. Той е приятел, на когото можеш да разчиташ и с много сериозни връзки в лекарското съсловие.Така че ако не дай си Боже, ако ти се случи нещо, той винаги ще помогне.

- Съжалявате ли професоре, че не преподавате вече във НАТФИЗ? Преглътнахте ли обидата?
- Никак не ми се връща към тази история. Цялата работа е там, че мои колеги, които бяха от катедрата по актьорско майсторство, просто решиха, че не съм най-подходящият. Това, което беше за мен най-обидно, е, че точно тогава това отстраняване съвпадна с едно мое заболяване, доста сериозно и смятах, че не малко съм дал за НАТФИЗ и все още смятам, че не това е начинът, по който едни колеги трябва да постъпват.

Не съм преглътнал обидата,

но не ми се говори.

- Кой е най-впечатляващият гаф на сцената?
- Спомням си пловдивския период на премиерата на "Уестсайдска история". Тогава се чу, че ще дойдат от американското посолство посланикът, културният аташе и т.н. да гледат представлението и щели да ни поканят на вечеря. И някъде към три часа следобед преди премиерата Генев ме извика. При него имаше един непознат човек, който каза, че довечера ще бъде една група от американското посолство и ще ни поканят на вечеря в "Тримонциум". Препоръчвам ви, казва той, да не отидете. Аз му отвърнах: "Не е ли неудобно някак си", а той: "Вие как мислите? Те ви канят, защото много ви обичат, затова ли ще ви поканят"? Те, казва си вършат своята работа...И въобще беше ми много срамно.Тогава от ръководството изпратиха заместник- директора на театъра, заедно с едно друго техническо лице да отидат и да ни извинят, защото традициите в българския театър били такива, че след премиера така да се каже актьорите празнуват в театъра си. Общо взето, беше много смешна ситуация и унизителна. Пак нещо интересно ще ви кажа за "Уестсайдска история". Тази пиеса я готвихме, като тя беше включена в програмата за Международния младежки фестивал, който се провеждаше в София. И то беше в рамките на културната програма на фестивала. Тогава дойде една комисия от ЦК, която трябваше да реши дали да бъде включена пиесата в рамките на фестивала в София или не. В комисията тогава беше Крум Василев, който беше шеф на агитацията към ЦК.


Нашият състав се хвърли да играе, както се казва, на живот и смърт. Имаше една сцена, където Цветана Манева, която играеше Копелето, разиграва сцена за безнадеждното положение на копелетата в обществото. Това беше направено като гротеска - с песни, с танцуване и въобще купон става. На финала се вижда , че Копелето няма никакъв изход, освен да се самообеси и слагаше едно въже и увисваше. За целта бяхме направили така, че без да се вижда от публиката имаше два педала в самата конструкция, на които тя всъщност стъпваше. А то е сложено точно на нивото на една табуретка. И тя като стъпи върху педалите слага си въжето, ритва стола и изиграва, че увисва, а всъщност е стъпила на педалите. Обаче в това цялото напрежение да се харесаме на комисията, Цветана в бутането на стола загубва равновесие и изведнъж аз, както гледам от режисьорската ложа, виждам, че тя някак си неестествено вече виси. И тогава Жоро Георгиев, един актьор, който преди десетина дни умря, мъжът на Кева Апостолова, виждам как той се хвърли към Цветана Манева, пое я. Тя беше в безсъзнание вече и я изнесоха от сцената. А през това време другите актьори продължават, и все едно, че тя е в роля и че това е в сценария.

За малко щяхме да я изпуснем. Било е въпрос на секунди.

След това малко се оправи и пак се върна на сцената, спектакълът се изигра до края и даже публиката нищо не разбра. Обаче комисията реши, че спектакълът не е за показване и отпадна от културната програма на младежкия фестивал.

- Проф. Азарян, от дистанцията на времето как оценявате пловдивския си период?
- Моите родители , когато бях много малък, ме наричаха Кокорик, което е умалителното на Крикор. Крикор звучи малко така по -сериозно, а Кокорик е нещо като миличък. Но това беше в детството ми и по- нататък за колегите бях Коко. Пловдивският ми период е най- близкият до сърцето ми, защото това са първите три години след завършването ми . За мен беше изключителен шанс като млад режисьор, тогава нали знаете имаше разпределение по провинцията и тогава за мен и Цветана Манева имаше голям шанс да ни разпределят и да ни назначат в Пловдивския театър. Този театър тогава беше в много добра форма, много силен състав имаше. Само една година след нашето назначаване пък се създаде младежката сцена. Дойдоха наши състуденти, с които тук сме учили и стана един невероятен театър. Само като се сетя за актьорите, които бяха привлечени, ще разберете за какво става въпрос. Това са Стефан Данаилов, Тодор Колев, Стефан Мавродиев, Катя Паскалева, и редица други.

- От тогава ли датира приятелството ви с Тодор Колев?
- Ние сме приятели с него още от студентските години. Той беше във ВИТИЗ една година преди мен. Тогава за първи път в България поставих една пиеса на Мрожек - "Открито море" и той играеше една от ролите и така тогава той направи много силно впечатление на колегите и преподавателите си.
Бяхме млади, ... беше 1966-67- 68 година. Това са едни изключителни години. В същото време в Пловдив се подвизаваше и беше в апогея си, бих казал, групата на пловдивските художници. Те бяха много близки наши приятели и с Георги Божилов-Слона се знаем от детските години, заедно сме учили, също Начо Културата, Димитър Киров... Живеехме много задружно. Всички актьори от младежката сцена бяхме настанени в бивши складове, в които ни дадоха по една стаичка и ние живеехме като в общежитие. Спомням си, че репетирахме "Уестсайдска история" и бях направил един колаж между киносценария и пиесата, само че махнахме цялата музикална партитура на Бернщайн и вместо това, Коцето Павлов беше адаптирал някои от песните, беше превел тези стихове в един по -съвременен сленк и артистите ги изпълняваха върху мелодии на Ролингстоунс, на Бийтълс. И така, както се казва, акустичната атмосфера беше много съвременна. Репетициите бяха обаче много тежки, мъчителни и трудни... Помня , че след нашето разпределение започнахме първите репетиции и изведнъж Стефан Данаилов ми казва: "А, бе Коко, майна, отвори ми се един шанс ще снимат филм, където ме канят за главната роля, нали разбираш..."

И трябваше да го освободя от "Уестсайдска история" и започна неговата сага с "На всеки километър".

Тогава разпределих Руси Чанев в ролята на Тони и малко преди да излезе премиерата, Тони Горчев пък нещо се сецна. Той участваше в един сложен сценичен бой, където Бернардо се бие с Тони и пак отложихме премиерата. Минаха още две седмици и отново сега пък актьорът Добри Манев, който е брат на художника Никола Манев,/ той сега е в Лос Анджлис/, скъса менискус. Айде, пак отложихме премиерата и тъкмо вече сме пред премиера и изведнъж една нощ отивам на репетиция, всичко вече е завършено и извъднъж гледам Стефан Мавродиев куца, а той играеше една от главните роли. Какво ти има, му викам, а той нищо навехнах си крака. Когато обаче се качи на сцената и като му вдигнах панталона , гледам - кракът му целият отекъл. Оказа се по-късно, че той бил влюбен в една актриса, която живее на втория етаж в това общежитие. През нощта той почукал на вратата и тя понеже не отваряла, той решил по улука отвънка на фасадата да се качи горе и да й прави серенада.

Улукът обаче се счупва и той пада...

- Коя е тази актриса?
- Е, няма да кажа, но е много красива , наистина...

Едно интервю на Александрина Роканова