Едва ли на света има по-причудливо място за живеене от това на баба Василка Славова от с. Добрич, Димитровградско. В центъра на стайчето й се намира кладенец с три чучура, който вади вода дълбоко от недрата на земята. Вдясно е скромната й постеля, а срещу нея параклис. Стените са отрупани с икони. Зад вратата “срамежливо” наднича мраморна надгробна плоча с нейна снимка, трите й имена и датата на раждането й - 20 април 1920 г.

Само Господ знае кога ще умра, чедо. Нека тези, които ме изпратят, да допишат останалото, с широка усмивка посреща репортера ни женицата, останала една шепа кокали, но с дух, на който могат да завидят световните шампиони.

Въпреки преклонната си възраст мисълта й реже като бръснач “Солинген”. Рано остава вдовица. Работила е все кърска работа. На доктор е ходила само веднъж, когато оперирали пердето на дясното й око. Радва се на 14 внуци и правнуци. Зрънцето вяра, което съм носила в душата си, ми помогна да оцелея, така с едно изречение определя смисъла на досегашния си живот.

Първите дни на 1971 г. се оказват решаващи за нея. Води група поклонници до Троянския манастир. Пред очите й изведнъж се появяват като холограма Св.


Василий Велики, Св. Йоан Златоуст и Св. Григорий Богослов.

Не ви познавам, викам им плахо, а те ми се представят “по устав” един по един. Обясняват ми, че там, където живея в с. Добрич, на ул. “Иван Велев” №1, било свято място. Че преди 600 години имало манастир, който се казвал “Свети Три Светии”. Че пак щяло да стане света обител. Немея.
Първо изкорени крушата. Сетне ще изкараш водата. Бая зор ще видиш, докато стигнеш до нея, но ние ще ти изпратим човека, който ще ти помага, повелиха ми те. Преди да изчезнат, смирено им отвърнах: “Силата е ваша!”, връща се назад във времето баба Васа.

Скоро в селото пристига Димо Георгиев от Голямо Асеново. Никой не го е цанил за нищо, но веднага се захваща за работа. Стопанката по това време вече е вдовица, тя изхвърля пръстта. Не вдигат много-много шум какви ги вършат, защото, ако не дай си Боже, някой разбере за мисията им, отиват право в затвора.

Изведнъж обаче удрят на камък. Какво да правят? Димо сънува светиите. Нареждат му да стяга кирката, щото трябва да разбиват… триметрова каменна плоча. Справят се и с тази бариера. На 30 януари 1971 г., точно в 16 ч., на шест метра и половина бликва водата.

През нощта отново имах съновидение. Светиите ми разкриха тайните си. Освен лековита, водата била и свещена, идвала от висока планина от невидимия свят и се отделяла на три страни. Който страда от нервни болести, да остави дрешка в левия край на бунара, в зоната на Св. Василий Велики. В средната част се появява Св. Йоан Златоуст – той е по късмета на младите. В дясната страна пък е силата на Св. Григорий Богослов – той помага на ударените в сърцето и главата (явно има предвид поразените от инфаркт и инсулт – б.а.), разказва бабата за изцерителния кладенец, като уточнява, че водата се пие веднъж в 13,30 ч. през деня и час и половина след полунощ. На всеки предписва индивидуален “ритуал”, диктува кой каква молитва да произнесе, за да си стъпи час по-скоро на краката.

И като тръгва един керван от хора към дома на целунатата от Бога жена… Хроми, куци, сакати и ялови булки, луднали, стресирани. Политици, министри, звезди, лица от екрана. Водата не е за продан, а за лек. Всекиго отпращам с едно-единствено пожелание: “С вяра се побеждават всички земни болести!”, завършва уникалния си разказ пред репортера на “Над 55” благословената от тримата светии баба Василка.

Георги АНДОНОВ,
Димитровград